В сиво-бяла светлина,
видях те аз тогава,
най-чакания миг за мен,
превърна се в раздяла.
Седеше ти на черния
диван,
с поглед н нищото зареял
там,
до тебе хората шумяха
знам,
но ти не чуваше звука на
барабан.
Аз влязох, приближих се,
надявах се на топлина
поне
протегната ръка студена
ти даде ми тогаз
и болката в душата твоя
аз зърнах в този час.
Надявах се да ме
погледнеш,
но ти не знаеше къде,
очите твои пълни с
изненада,
и пълно с горчивина сърце.
Усмивката, застанала
смутено
на твоето безизразно лице
разкриваше ми тя, горката
че мъка пълни твоята душа.
Опитах се да ти помогна,
надявах се да ми дадеш,
ръката своя аз ти дадох,
но празна ми я върна ти.
Самотен и отчаян в ъгъла
седиш,
и искаш ти да станеш...
За прошка ли ме молиш?-
Не ще така любов да
сътвориш.
Дъждът навън се чува как
звъни,
безмилостна но сигурно
душата ти ще покоси,
оставаш сам на пътя и
отчаян
кората хляб отдавна,
захвърлил си я ти.
