КАЛЪФЪТ

            Беше преди много години, тогава когато днес беше вчера, а вчера беше утре, и така и аз...

            ... и седнах и се опитах да отговоря на въпроса на учителката кое най-много ме е впечатлило от изученото досега. Оказа се, че мен най-много ме е впечатлил калъфът от разказа на Чехов. Калъфът като предпазна мярка, калъфът като убежище, едно малко скривалище от виещия рев на вълците, наречени хора, проста само аз и самотата, но и изхода и щастието.

            Беликов го е страх, страх от света, от околните, страх го е да погледне настоящето и бъдещето. А нима и нас като ни е страх, не се ли и ние опитваме да се прикрием зад някоя маска, да се правим че нищо не чувам, нито пък чувстваме, и в средата на тази помпозна перверзност да сме весели, разбира се, това е маска; болката, която ни изгаря не бихме допуснали да и се даде излаз… и ни се плаче…

            И сред тези наши порядъчни и не дотам чести маски… Беликов? – Той винаги е с маска. Никога не я сваля; и остава и с нея до самия край… страх? Защо?

            Защо?

Защото изпитва ужас да погледне хилядите протегнати детски ръчички молещи за хляб, поне за едно късче… ; да види скръбта и болката на измъчените души; сълзите на плачещите майки… Той е разбрал, че животът е просто една груба игра на съдбата. Е, това го знаем и ние… или може би донякъде, не изцяло, защото не всички сме го изпитали на „собствения гръб”, както казва народът, нали?

Но ние живеем, защото тайно се надяваме, че днес ще срещнем принца от приказките на белия кон, дошъл да ни заведе в чудния замък, и ето… продължаваме да се надяваме, че ще ни се случи нещо ново, необикновено, онова, за което винаги сме мечтали, и тайно се надяваме…и пак… и пак… И да не би да изпуснем този момент, миг, частица, ние рядко сме с маска, защото може би ще го подминем…

А само ако си помислим колко бедни души умират по пътя от дрога… Дрога, колко грозно звучи тази дума! Да, те умират рано или късно, умират. Но защо? Защо започват? – един от вечните и оставащи без отговор въпрос; и все пак може би единственият порив е напразен опит да се промени коравата и жестока действителност. Да се скрият в свой собствен калъф, който е прекрасен замък, но уви, само от пясъчни кули…

Или може би просто ние не ги забелязваме, не ги виждаме, не усещаме тяхното присъствие, техния глас за нас е непонятен стон в тъмнината… и пак… калъфът, олицетворение на самота… и пак… и пак…

Те са някъде навън в студа, и няма никой да ги стопли. Те ще измръзнат, и единственият им последен миг, те ще споделят с вечната им спътница – самотата. Сами в снега бездушните тела стоят все тъй сковани… и пак…

Преспите трупат ли трупат върху черния калъф; радостта е вътре, малка искрица живец. Те просто измръзват останали сами в снега.

А ги е страх да заспят, защото затворят ли очи, никога повече няма да усетят сладкия вкус на дрогата; ще останат безчувствени дори и  собствения си свят. Отново сами. Сами, завинаги и във вечността…