Безмълвен стон аз чувам в
тишина
опитвам думи да ти
изрека,
но в мрака чувам само
тишината
злокобна и безжалостна
сега.
Ти близо си до мен
но после бягаш...
див бяг из тъмнината
опитвам се
да те докосна...
Безмилостно жестоко
съдбата ме удари,
но твоят образ не угасва
в скритото там кърваво
петно -
сърце, наричат някои го
те.
След първа среща, идва и
разлъка
и само миговете
запечатани остават
а огнения пламък, който
досега гореше
в пепел, в дим, превърнат
е сега.
Очите и усмивката,
и тези жадни за изричане
слова
в спомена стоманен
замръзват те сега.
Какво да кажа?
Какво аз да поискам?
С думи ти не ще ме
умъртвиш,
нито с ласки успокоиш.
Далечен път там, някъде те чака
и мъртво бъдеще зове те в
полумрака.
Ти тръгваш, но не се
обръщаш
За сбогом ти не махаш с
ръка.
Какво те
чака тебе тука?-
И ето, виж че има ад и мъка,
и в мъката любов.
Стои. Тя не зове, а стене.
Пак погледи, пак мисли,
и плачещи усмивки
на бягащите сенки,
там някъде из
необятността.
По пътища различни поели
сме сега,
че търсиме се ние, усещам го това,
че може да се срещнем -
илюзия е то или мечта.
И ето, думите не стигат
завинаги замлъкнаха сега,
недоразкрити мислите
остават,
заровени дълбоко под
снега.
No comments:
Post a Comment